Написано и нарисувано от мен

 

 

 

 

 

Право страха / мой роман онлайн / часть первая 

Право страха / мой роман онлайн / часть вторая 

         ПРОЕКТЪТ “Зоните на времето” -   роман

Написан от мен (НАРУШИТЕЛИТЕ – роман)

Тази страна ПОЖЕЛАЙМИ ! /приказка/ няма грешка в заглавието

                Тази страна ПОЖЕЛАЙМИ !


       Имало една странна страна. Казвала се ПОЖЕЛАЙМИ.
        – Пожелай ми да се уча добре – казвало сутрин момченцето на майка си.
       Тя му пожелавала и то през деня получавало отлични бележки.
        – Пожелай ми днес работата да ми спори – казвал зидарят на минучава.
       Той му пожелавал  и зидарят през деня построявал хубава къща.
        – Пожелай ми този ден в моята картина да покажа всичко, на което съм способен – казвал художникът на своя съсед.
       Той му пожелавал и художникът през деня рисувал прекрасна картина.
       Чудна страна била ПОЖЕЛАЙМИ.
       Един ден в нея пристигнали трима мъже. И тримата били избягали от една държава.
        – Ще пожелаете ли нещо и на нас? – попитали и тримата, като разбрали, че всичко, което си пожелавали хората в тази страна се сбъдвало.
        – Да – казали жителите на ПОЖЕЛАЙМИ.
        – Пожелайте ми да бъда богат – помолил първият.
        – На мен ми пожелайте да срещам само добри хора – помолил вторият.
        – На мен ми пожелайте да се върна в родината си и с каквото мога да ѝ помогна  –  помолил третият.
       Те пожелали само  желанието на третия  да се сбъдне.
       Това станало в чудната страна Пожелайми, където хората си пожелавали не това, което могат да получат, а това, което могат да дадат.
       Чудна страна била тази страна ПОЖЕЛАЙМИ.
       Казват, че в нея хората били щастливи.
 

приказка от моята книга  Белият коминочистач

 няма грешка в заглавието  – тази страна се е казвала ПОЖЕЛАЙМИ

 

           Приказка за кораба, който се страхувал да пусне котва

 
      Той бил млад кораб. Толкова млад, че все още не знаел нищо за света и за морето. Бавно порел вълните, примижавал от пръските и се вслушвал в разказите на старите кораби. Интересни неща разказвали те: за дълги морски пътувания, за моряци, заблудени от зова на сирени, за земи, до които стигали само кораби призраци. Но най-често говорели за пристанищата. За това, колко красиви са далечните пристанища и затова, колко коварни са близките пристанища.
      От тях той научил, че пристанищата с радост посрещали всеки кораб.
      О, те можели да се радват! Но когато корабът отпътувал, те тозчас го забравяли.
      Не, пристанищата не можели да тъгуват!
      Понякога се случвало кораб да се влюби в някое пристанище и когато остарявал, връщал се при него и пускал котва, една такава котва, за цял живот. След време дъските му се разсъхвали, корабът се разпадал и от него рибарите от пристанището правели салове. Едни такива – съвсем обикновени салове.
      Той бил млад и хубав. Около него имало много яхти, но те не били за него проблем. А нима един кораб може да обича нещо, което не е за него проблем?
      Не. Той търсел с поглед брега. А там нощем плисвали луди светлини и бронята му изскърцвала – от притегляне. Прави били старите кораби: красиви са далечните пристанища! Но той никога не ги приближил. Защото помнел, колко коварни са близките  пристанища!
      Много слънца угасило морето, много години потънали в шума на раковините, а корабът все пътувал. Стотици бури разкъсал с бронята си, хиляди вълни изравнил, но никога не пуснал котва.
      Остарял.
      Една нощ по време на буря разбрал, че умира.
      – Нима това е краят? – сепнал се той.
      – Да – казали вълните.
      Напрегнал се корабът и с поглед потърсил брега.
      Нищо не се виждало. Твърде далеч бил отишъл.
      – Жалко! – въздъхнал. – От мен няма да остане нищо.
      – Да – прошепнали вълните.
      – Дори дъски за салове.
      – Да – повторили вълните и леко се накъдрили там, където допреди малко бил корабът, който се страхувал да пусне котва.

 

    http://veselble-kartinki.narod.ru/fon_dv_113polneon.gif

ПУХ ОТ ЗВЕЗДНИТЕ ТОПОЛИ /приказка/
Това се случи в деня, когато тополите цъфнаха и от тях над улиците заваля пух. Тогава към земята се спусна едно пухче, което досущ приличаше на пухчетата от тополите. Но…  Това пухче беше космическо и бе долетяло от звездите, където по това време тополите също цъфтяха.   Пухчето търсеше нови планети, на които да засади тополи, и се казваше Пух.

Вятърът го понесе и Пух кацна на нослето на кученцето, което стоеше пред входа на кооперацията. Кученцето прилежно чакаше стопанката си, за да отидат на разходка.

- О! – изкрещя от радост Пух. – Космическо същество!

Джаф, така се казваше малкото кученце, се ядоса и кихна, и Пух отскочи в тревата.

- Слушай – каза кученцето. – Казвам се Джаф и съм куче.

- О! – възкликна Пух. – Космическо куче! А къде е Пухелина? – учтиво запита.

- Моля, моля – заръмжа Джаф. – Чистокръвна болонка, бяла, с петно на гръбчето, по паспорт Джаф. И за сведение, живея на петия етаж!

- Пък аз съм Пух и идвам от звездите – обясни Пух.

Джаф погледна подозрително с едно око нагоре и недоверчиво изръмжа. Защото беше едно такова време, когато тополите цъфтят и като нищо могат и да те излъжат.

- Там също има кучета – продължи Пух. – Но ти си космическо! О, колко се радвам! Да си виждал Пухелина?

В същото време до Пух падна още едно пухче, досущ като него и като всички пухчета от тополите.

- О, Пухелина! – зарадва се Пух. – Открих космическо куче!

- О-о! - изпищя от радост Пухелина.

Джаф смутено запристъпя.

- Пухелина, нашите кучета са обикновени, а това има паспорт и живее на етаж – важно обясни Пух.

- О, каква фантазия! О, каква прелест! Космическо куче от етаж! – пищеше Пухелина.

- Ха! – тихичко джафна Джаф. – Винаги съм мислел, че съм обикновено  куче, а излиза, че съм космическо.

- Ей, я се поразтъпчи малко, за да те пухна! – извика Пух и извади от пухкав джоб пухкав фотоапарат.

- О, чакай, Пух! – изпищя Пухелина и скочи върху гърба на Джаф. – Искам и мен да пухнеш върху космическо куче.

В този миг Джаф видя покрай него да минава палето от третия етаж. То вървеше важно пред стопанката си, вързано на каишка. До днес Джаф никога не му бе обръщал внимание, защото мислеше, че е просто пале. Но сега заподозря, че и то е космическо. Отърси Пухелина от гърба си и затича, за да му го каже.  Палето не разбра, че Джаф иска само да си поговорят, а помисли, че най-после е пожелал да си поиграят, и хукна. Джаф залая, палето от радост заскимтя, а стопанката му се развика. И настана истинска космическа олелия.

А Пух и Пухелина отлетяха.  Къде? Навярно да търсят незасадена с тополи планета. Защото какво са през пролетта планетите без цвета на звездните тополи.
приказка от моята книга “Белият коминочистач”
http://veselble-kartinki.narod.ru/fon_dv_113polneon.gif

                         РЕЦЕПТА ЗА ЧУДЕСА /приказка/

        Всички обичат чудесата. Чудесата са чудесно нещо. Но това момче, за което искам да ви разкажа, не само ги обичало, но искало и да ги прави. Но как, как ли се правят чудесата, питало се момчето и понеже много искало да разбере, отишло при професора по чудеса. Този професор бил теоретик. (В тази област професорите все още не са практици.)

 - За какво си дошъл ? – попитал професорът теоретик.

- Интересуват ме чудесата.

 - А-ха. Добре тогава. Първите чудеса, ако използваме най-ранните източници на историците по чудеса, са възникнали… – започнал професорът.

 - Мен историята не ме интересува – казало момчето.

- Добре, тогава да минем направо към теорията на чудесата. Според теорията чудесата се делят на два класа: чудесни чудеса и нечудесни. От своя трана, тези два класа…

 - Аз не се интересувам и от теория – казало момчето.

 - А от какво тогава?

- Как се правят чудеса!

  – А, това вече е най-краткият ни раздел. Разделът “ Рецепти за чудеса”. Ние само така му викаме, а всъщност рецептата е една.

- Мога ли да си я запиша?

 - Да, макар че тя лесно се запомня. Почти всички я знаят наизуст: силно желание, голяма доза вяра и много труд!

 - Само това ли?

 - Всички така питат, млади човече! Но когато започнат, разбират, че все нещо от тези три неща не им достига. И затова, преди да започнеш, потърси някои от тези части в магазина “Направи си сам чудеса”. На две преки е оттук – казал професорът теоретик.

 Момчето отишло в магазина.

 - Много ми е приятно, много ми е приятно – казал продавачът Хичнемиеприятно.

 На него му било омръзнало от изобретатели.

 - С какво мога да ви услужа? – попитал той.

 - Имате ли всички части за правене на чудеса? – попитало момчето.

- Ах, какво ви трябва?  - сигурно не е желание?

 - Не, желание си имам.

- И аз така си помислих - казал Хичнемиеприятно. – При нас желанията са жалежала стока. И знаете ли защо? Защото всички изобретатели си имат. Стига се дотам, че някои даже идват и ни оствят от желанията си, за да не пречат на това желание, с което в момента работят. А с вярата как сте?

- Благодаря, и вяра си имам.

 - Е, жалко. Тук нещо можеше да се направи. Те, изобретателите, почти винаги си имат и вяра, но понякога се случва, точно накрая, когато са изобретили чудесата, да започнат да се съмняват дали това са чудеса. тогава идват при нас и ние ги уверяваме. Наистина това много рядко се случва. Обикновено изобретателите си имат в излишък от този артикул и преди още да са направили някакво чудо си вярват, че то е чудо на чудесата.

 - А-ха – казало момчето. - А как сте с труда? – попитало то.

- С кой труд?

 - Труда, с който се правят чудесата.

- Ама на вас не ви ликазаха?!

 - Какво да ми кажат?

 - В това отношение чудесата се правят с материал на клиента! – намусено и малко ядосано казал Хичнемиеприятно, защото хич не му било приятно да обяснява за кой ли път, чу тази състав за чудеса все още не се продава.

приказка от моята книга Белият коминочистач

http://veselble-kartinki.narod.ru/fon_dv_113polneon.gif

 ОБРАТНАТА СТРАНА (моя приказка)

     Има една страна, в която всичко е обратно.

     Наричат я Обратната.

     Добро утро, казват вечер. Добър вечер, казват сутрин. Каква хубава нощ, възхищават се на обед. Какво слънце, мърморят нощем.

     Всичко в тази страна е обратно. Какво море, чудят се на капката дъжд. Каква бисерна капка, радват се на морето.

     Всичко в тази страна е  обратно - дори тъгата. Какво щастие, казват, и дори не тъгуват много, а мъничко, защото какво щастие е това без малко тъга.

    Такава е Обратната страна. И весела, и тъжна, и малко странна. Но не мислете, че това е страна на лъжата. Не, в тази страна никой и никога не лъже. И ако един ден я посетите през деня и поздравите: Хубав ден, приятели!, ще ви сметнат за най-големия мошеник и лъжец, и затова не се радвайте, когато чуете след себе си:

   – Какъв честен човек!

    Защото това е Обратната страна!

приказка от моята книга *БЕЛИЯТ КОМИНОЧИСТАЧ*

http://veselble-kartinki.narod.ru/fon_dv_113polneon.gif

 

 недовършена картина /  ”Аромат на кафе”

 

http://veselble-kartinki.narod.ru/fon_dv_113polneon.gif

Земята е съвсем плоска!

                                        /приказка/

Било  е време, когато Земята е  била съвсем плоска.
     Можело да стигнеш до края й и да провесиш крака в нищото.
     Тогава на площада  се появил един човек и казал:
     – Тя е кръгла!
     Наоколо дотърчали любопитни.
     – Коя е кръгла?!
     – Земята ! – казал човекът.
     – Не думай! – изумил се някой .
     – Какво каза този?! – извисил се глас.
     – Че Земята е като топка за боулинг! – обадил се друг.
      – Този определено е луд! – категорично отсякъл трети..
     Инквизицията  набързо приключила случая. Присъстващите насъбрали съчки и дърва, а  Главният инквизитор поднесъл факла към кладата.
      Човекът изгорял. А насъбралите се топлели.
       Минало време.
       Потвърдило  се, че Земята е кръгла.
Тогава множеството пак се събрало на площада. Строители донесли скъп мрамор, известен скулптор изваял Човека, който преди много години казал, че Земята е кръгла. Паметникът бил открит с пищна церемония. Главният нквизитор прерязал лентата за откриване на паметника.
       – Щрак! – казала ножицата.
       И тогава, Човекът  от пиадестала се засмял. 
       Защото от пиадестала, на който стоял, Земята била съвсем плоска!

 http://veselble-kartinki.narod.ru/fon_dv_113polneon.gif

 

 Я стерегу поляну с земляникой в лесу за моей спиной

Разказваха ми

Разказваха ми, че е било време, когато хората не са заключвали вратите на къщите си.   Слагали ключа под изтривалката или под саксията с цвете.
Не може да е имало такова време! А може би е имало?

Разказваха ми, че някога хората не  живеели в многомилионни градове, а в къщи с дворове. Понякога ми се струва, че наистина  е имало къщи с дворове, и че в двора на една от къщите е имало  смокиня и череша. И във въздуха се носели аромати на есенни цветя. След като чу за смокиня и череша, и за аромати на есенни цветя, докторът каза, че съм емоционално неустойчива. Като гледам света от 42-ия етаж на многомилионен град , вече вярвам,  че  не е имало къщи с дворове, а още по-малко  – къща с  двор и със смокиня и череша. Но откъде тогава е този аромат на есенни цветя?

Разказваха ми, че било време, когато стотици,хиляди, милиони хора, тръгвали  да убиват други стотици , хиляди, милиони. Невероятно!
 Усещам тръпка. Някъде наблизо е. Да, вече и той е разбрал, че съм го усетила. По вибрацията във въздуха, по особения аромат, който идва от  мислите му. Те нямат аромат на диви ягоди.
Стоя и чакам. Днес няма да умра. Знам го. И той го знае. Стоя и чакам.
Зърнах  го стотни  от мига преди той да се взре в мен с единственото си , разположено по средата на челото , око. И в невероятно краткия миг преди да умре, прочете мислите ми и беше изумен: милиони да тръгват, за да се бият с други милиони?! Та убийството е нещо  толкова лично! И освен това ,  има правила – не убиваш себеподобни! Но той знаеше  и това, че аз имам и причина. Пазя поляната с диви ягоди в гората зад мен. Единствената останала на планетата гора.

 

http://veselble-kartinki.narod.ru/fon_dv_113polneon.gif

  Днес няма да умра

 

          Догони ме!

          Гръмотевично през лятото ще мина
          и по дъга ще прескоча в есента.
          Ще залея с вода
                         фалшивото Ѝ злато
          и ще събера ветровете на света.
          Ще стъпя на снега.
                        И ще онемея.
          От приказката бяла, 
                               от бялата вина.
          И ще стана капка
          от пролетния рукнал дъжд.
          За теб снегът ще е отминал -
                   ще бъдеш в пролетта,
          а аз ще бъда вече в лятото
          забравила за зимата и забързана за есента.

 

/писах го някога, подарявам ти го /

 

http://veselble-kartinki.narod.ru/fon_dv_113polneon.gif

 

 

ВЯТЪРЪТ,КОЙТО ТРЪГНАЛ КЪМ ВСИЧКИ ЗВЕЗДИ + ВИДЕО

Вятърът, който тръгнал към всички звезди / VBOX7

 

     - Дойде есента и моите листа започнаха да падат – въздъхнало дървото.

    Вятърът се бил свил в короната му и мълча

    – Ти не знаеш защо листата падат на земята, нали? – попитало дървото.

    – Не – отговорил вятърът.

    – И хората не знаят.

    – Хората знаят всичко – прошепнал вятърът и зиморничаво потръпнал.

    Ставало студено.

    – Не знаят всичко – казало дървото. – Ето, моите листа падат на земята, а хората казват: закон!Сила на привличане било. Масата по ускорението. Можеш ли да го разбереш?

    – Не – отговорил вятърът.

    – Виж, моите листа падат , защото ме обичат и искат да стоплят корените ми през зимата. А дъждът – защото обича цветята. Разбираш ли? Но хората си мислят, че само те могат да обичат и затова казват така : закон! Сила на привличане. Не-е, обич е това! Обич!

     – Може и да си прав – съгласил се вятърът. – Ето например аз, цялата земя съм обиколил, всичко съм видял, но нищо не ме привлича на земята.

    – Защото и нищо не обичаш тук.

    – Така е.

    – Но вечер идваш, сядаш в моите клони и гледаш звездите.

    – Не съм видял нищо по-красиво от тях и нищо, което да ме привлича повече.

    – Обичаш ги – промълвило дървото. – И хората обичат звездите и затова тръгват към тях.

    – И аз затова дойдох. Да се сбогувам.

    – Тръгваш ли? – попитало дървото.

    – Да – казал вятърът. – Тази нощ. Мислиш ли, че ще мога да стигна звездите?

    – Не зная. Но ти си силен и трябва да опиташ.

    И вятърът за последен път погалил клоните на дървото. Няколко листа се откъснали и полетели към земята, а той се понесъл нагоре. И колкото повече се издигал, толкова по-ярки ставали звездите. Каква красота!

    Вятърът се издигал все повече и повече.

    И в един момент напълно се объркал.

    Всички звезди били красиви и всички го привличали. И понеже не знаел към коя да тръгне, той тръгнал към всички звезди.

    И се разпилял.

    Никога не стигнал звездите.

    Дори човекът, който е по-силен от вятъра, когато иска нещо, тръгва само съм него.

приказка от моята книга *БЕЛИЯТ КОМИНОЧИСТАЧ*

 

http://veselble-kartinki.narod.ru/fon_dv_113polneon.gif

БЕЛИЯТ КОМИНОЧИСТАЧ + видео

Белият коминочистач / VBOX7 видео

    В един хубав ден, в един далечен град, се появи коминочистач. 

  Най-странният коминочистач.

     -  Вижте, вижте! – сочеха децата с пръст.
     -  Има бели панталони!
     -  И бели обувки!
     -  Даже бяла риза!
     -  Само шапката му е черна и четката за сажди!
     -  Що за коминочистач си ти? – попита продавачът на риба.
     -  Истински – отговори странният коминочистач.
      -  Послъгваш нещо – ухили се продавачът.  – Ето аз продавам риба и целият мириша на море и водорасли. А ти дори петънце от сажди нямаш. Какъв коминочистач си тогава?
      -   А трябва ли да имам?
      -   Ела, изчисти комина и ще видиш.
Залови се коминочистачът за работа. Изчисти комина, помете саждите и стана още по-бял.
И обувките му бели, и панталонът бял, и ризата му бяла. Само шапката му черна и четката за сажди.
      -  Не може да бъде! – заобиколиха го хората. – Така мръсна работа да върши и да не се очерни!
И всеки го пипна, за да се увери, че коминочистачът е истински. И го пипаха втори път, за да се уверят. И трети…
И го пипаха, и го пипаха…

И коминочистачът почерня.

приказка от моята книга *БЕЛИЯТ КОМИНОЧИСТАЧ*

http://veselble-kartinki.narod.ru/fon_dv_113polneon.gif 

ЛУННИЯТ ЧОВЕК (картина)

450 x 610  маслени бои
/една от моите картини/

 

http://veselble-kartinki.narod.ru/fon_dv_113polneon.gif

Златният лъч 

 

Златният Лъч / VBOX7

Много, много някога – преди милион и половина години – от много,много някъде – чак от Слънцето – долетял на Земята един слънчев лъч. Спрял запъхтян и решил да се огледа. Но къде? Естествено в морето.
-         Ах, колко съм хубав, ах, колко съм златен! –радвал се на своето отражениеслънчевият лъч.
-         Нито си хубав, нито си златен! – казала водата. – Само си много, много суетен.
-         Колко си студена – възкликнал той. – Аз исках само да си се порадвам.
-         Радвай се! Но защо ми плашиш рибите?
Тогава слънчевият лъч тръгнал на пръсти по водата, за да не плаши рибите. След него останала пътека.
-         Всъщност ти си хубав! – казала водата, играейки си със златната пътека.
-         А ти не си студена – извинил се слънчевият лъч и скочил на пясъка.
-         Защо не гледаш къде стъпваш?! – извикала една песъчинка.
-         О, извинявай! – подскочил лъчът.
-         Ох, не ме настъпвай! – извикала друга.
Слънчевият лъч уплашено се скрил под едно листо.
-         Те са нервни – прошепнало листото.
-         Нервни? Защо? – учудил се той.
-         Защото чакат някой да ги погали.
-         Всички ли, които чакат някой да ги погали, са нервни?
-         Не зная. Но с песъчинките е така!
Лъчът приклекнал до една песъчинка и докоснал с пръстче розовото й носле.
Тя се усмихнала и отворила очи.
-         Ти си топъл – прошепнала.
-         А аз мислех, че съм златен – натъжил се слънчевият лъч.
-         Това сигурно е така!
-         Мислиш ли? – зарадвал се той.
В този миг една голяма синя вълна протегнала ръка и грабнала песъчинката.
-  Ей, какво правиш? – извикал лъчът. – Веднага ми я върни!
-  Защо ти е? – попитало морето.
-  За да си говоря с нея. Тя каза, че съм топъл.
-  Какво ли няма да измисли една глупава песъчинка – избоботило морето.
-  Не е вярно! Аз наистина мога да я стопля,защото е малка. А тебе не мога. Върни ми я или ще ти изплаша рибите!
А морето много обичало своите риби и за да не би наистина слънчевият лъч да ги изплаши, то върнало песъчинката, която в това време се била скрила в една мида.
   - Аз пък съм златен! – възкликнал слънчевият лъч, като разтворил мидата и се огледал в красивия скъпоценен камък, в който се била превърнала малката жълта песъчинка.

Наистина. Колко му трябва на един слънчев лъч, за да се убеди, че е златен!
Една песъчинка стоплена от него, и едно море, което да я превърне в бисер.
http://veselble-kartinki.narod.ru/fon_dv_113polneon.gif

Най- истинското  от

  Слънчев вятър  /приказка/

/цетат от моята книга “Слънчев вятър”/

- Заболява ме, когато друг го заболи! Дори само от мисълта, че може да го заболи, ме заболява.

- Та къде казваш, че те заболява, когато друг го заболи?

- О, не знам! Някъде нещо в мен.

- В моя град това го наричат сърце!

/  от моята книга Слънчев вятър  /приказка//

 

http://veselble-kartinki.narod.ru/fon_dv_113polneon.gif

ПИСТАТА НА ЖИВОТА

Тези, които са излезли на пистата, знаят какво им предстои. В началото всички бягат в пакет. Но в един момент редицата започва да се разтегля. И винаги има един, който води. Той е сам. Много е сам. Но той така е устроен. В него е закодирано желанието да бъде първи. И е щастлив от това! Той може и да има нужда от някого, с когото да си поговори, но този някой трябва да издържа точно на неговото темпо, да има точно неговите възможности – нито по-малко, нито повече. Но това рядко се случва. Винаги един от двамата е по-бърз и другият рано или късно изостава. Това е пистата на живота! И всички тези, които са излезнали на нея и са завързали кецовете си, знаят това. Знаят, че мигове ще бъдат разменените реплики и погледи. Основното ще бъде самотата. И колкото си по-добър, толкова ще бъдеш и по-сам. А най-голямата самота ще бъде за първите. Някои им се възхищават, други ги мразят, всички ги гледат. Но никой не ги обича. За да обичаш трябва да тичаш редом с другия, ако изостанеш, той може и да се обърне за миг назад, но вече в миналото ще се мерне усмивка, поглед, дума. Толкоз! Той ще продължи напред.Защото така е устроен  - да бъде първи.

откъс от моя роман *Право на страх*

 http://veselble-kartinki.narod.ru/fon_dv_113polneon.gif

АКО МЪЛЧАНИЕТО Е  ЗЛАТО

Ако мълчанието е злато -
предпочитам бедността!
Ако тя порок е / бедността/ – доволна ще съм аз,
че в нещо  –   по-порочна съм от вас.

/хонорарът е взет/    Това е едно от моите авторски четиристишия.

 http://veselble-kartinki.narod.ru/fon_dv_113polneon.gif

Господи, имай милост към силните!

                                      Молитвата на Дик от романа *Мараня*

                                                            От моя роман  Написан от мен (НАРУШИТЕЛИТЕ – роман)
*Господи! Не разбирам света, не разбирам хората, не разбирам защо ме боли, не разбирам защо тях ги боли, не разбирам защо живея. Разбираш ли, Господи?
    Мълчиш.
Сигурно не ме разбираш, но поне виждаш ли това, което виждам аз?   Виждаш ли, че умират от глад? Ти някога бил ли си гладен?
   Мълчиш.
  О, Господи! Чуваш  ли какво казват: ”Трябва да живеем!!” На тях им се   ж и в е е! Можеш ли да разбереш какво е – да ти се живее?! Но как би могъл ТИ да разбереш – след като си ВЕЧЕН! Как би могъл да разбереш, че някой стиска зъби и се напряга да се откъсне от примката. Но колкото повече се напряга, толкова повече примката се притяга и той започва да се задушава – посинява, изражението му се изкривява, очите изхвръкват от орбитите и погледът му става луд и отчаян. Но продължава да се напряга, защото вярва, че ако още малко издържи… И колкото е по-силен и издръжлив, толкова по-дълго се опитва и толкова повече примката се впива, и толкова повече боли! Знаеш ли какво е, Господи, да те боли?! 
   Мълчиш!
   Чужд съм ти аз. Но за тях те моля. 

   Господи, имай милост към силните!*

 

http://veselble-kartinki.narod.ru/fon_dv_113polneon.gif

   КАТО СВЕТУЛКА  

  VBOX7 видео 

На края на брега, на върха на дървена кула светеше морският фар.
Една нощ около него закръжи светулка.
        – Мога ли да си налея светлинка? – помоли тя.
        – Може – разреши фарът.
Светулката напълни фенерчето си  и чак тогава се огледа.
-  Всъщност ти кой си? – попита тя.

-  Аз съм морски фар.

-  Нещо като морско фенерче ли?

-  Като морско фенерче – съгласи се фарът.

          – А защо не светиш постоянно, а мигаш от време на време? – полюбопитствува светулката.
- Защото така давам сигнали на корабите.    – Излиза, че и аз ставам за морски фар.
         – Не, ти си малка.
Светулката се обиди.
- Не аз съм малка, а ти си голям!
- Зависи откъде ще погледнеш – примирително каза фарът.
Светулката се замисли.
- Значи даваш сигнали на корабите – повтори тя. – А какво е
това кораб?
- Нещо като голяма къща, която плава по морето – обясни фарът.
- Интересно.
– При теб няма ли кораби?
- Не. Има трева – отвърна светулката.
- А какво е това трева? – заинтересува се фарът.
- Прилича на гора, но е много по-малка и нежна.
- Ти за тревата ли напълни фенерчето си?
-  Да. Нощем я наглеждам дали е здрава и дали спи.
И двамата замълчаха.
- Та, какво казваш за корабите? – попита светулката.
- Те са свободни.
- Като светулките ли ? – оживи се тя.
- Още по-свободни. Дълго пътуват по моретата: седмици, месеци,понякога и години. Пътуват от бряг на бряг. И навсякъде ги чакат с нетърпение. Теб чакал ли те е някой?
– Не.
– И мен не – призна фарът.
Отново се умълчаха.
– А когато ме видят, знаеш ли какво правят? – поднови той разговора.
- Изсвирват ей така: „Ту-у-ууу”
– От радост ли?  
– От радост! – гордо отвърна фарът.
– Разкажи още нещо за корабите? – помоли светулката.
– На тях живеят хора – каза той. – И всички знаят колко съм нужен. И затова, когато ме видят, излизат на палубата и махат с ръка. Разбираш ли? Благодарят ми.
– Значи ти махат с ръка – глухо промълви светулката. – Сигурно е много
хубаво да си морски фар.
– Хубаво е – призна фарът.
Хората обичат големите неща – тъжно въздъхна тя..
В този момент двама моряци излязоха на палубата на кораба, който минаваше наблизо. Единият видя трепкащата светлинка на фара и се усмихна.
– Погледни! – каза той. – КАТО СВЕТУЛКА!

/приказка от моята книгата *Белият коминочистач*/

 

http://veselble-kartinki.narod.ru/fon_dv_113polneon.gif

 

ЧОВЕКЪТ, КОЙТО ОТГОВАРЯШЕ НА ВЪПРОСА С ВЪПРОС

                    Имало една стара къща. Никой не знаел нито кога и от кого е построена, нито какво има в нея. Пред вратата на къщата седял старец. Толкова стар бил, че хората не знаели нито годините му, нито откога и защо седи там.
                    Седял старецът, премествал бавно кехлибарените зърна на броеницата си и на всеки въпрос отговарял с въпрос.
                     -   Живее ли някой в тази къща? – питали хората.
                     -    Защо пък трябва да живее някой? – чудел се старецът.
                     -   Знаеш ли от кого е построена?
                     -  Защо пък трябва да бъде построена от някого? – отвръщал той.
                    –  А може би вътре има съкровища? – споглеждали се хората.
                    -  Защо пък трябва да има съкровища?  – недоумявал старецът.
                    -  Ти пазач ли си?
                    -  А защо да не съм?
                    -  Слушай, старче, ще ни пуснеш ли да влезем?
                    -  За какво ви е притрябвало да влизате?
                    -  Ама ти защо на всеки въпрос отговаряш с въпрос?
                    -  А защо не? – питал той.
                   И така минавали годините, бавно прехвърлял старецът зърната на броеницата си и на всеки въпрос отговарял с въпрос. И никой не разбрал нито какво има в къщата, нито кога и от кого е построена.
                   Защото на никого не му дошло на ум вместо да разпитва, просто да протегне ръка и да отвори вратата.
                                                    
                   приказка от моята книга *Белият коминочистач*

http://veselble-kartinki.narod.ru/fon_dv_113polneon.gif

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

*

You may use these HTML tags and attributes: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>